Вторият ден от великото нашествие на компенсаторкаджиите на борсата премина под знака на конкуренцията. Появи се Климент от Булброкърс – човек възпитан, юрист, с когото си поделихме територията. Той обслужваше двата южни асансьора, аз северните два. От отдела за връзки с обществеността периодично изнасяха списъци с имената, адресите и телефоните на инвестиционните посредници членове на борсата. В тези списъци ние отбелязвахме с чафка или подчертавахме своите фирми, всеки своята съответно, и така адаптирани, за да не се объркат хората – им ги раздавахме най-безкористно. Работата вървеше като по ноти. Служителите на борсата можеха най-сетне да си гледат работата необезпокояване. Пазарът беше в сигурни ръце. Всичко вървеше хармонично.

На третият ден обаче нещата се разхармонизираха. Появи се трети брокер и станахме много. Колегата Ники /тогава от Райфайзенбанк/ се установи на дивана във фоайето, отвори един лаптоп и каза: Който е на ред да идва! Извади и два мобилни телефона. Един вид отвори си офис и хората изведнъж се преизпълниха с доверие. Започнаха да се трупат при него на опашка.

А, така ли?! Монополист. Трябваше да му разбием монопола и бързо му скроихме номер. Още като се появяха нови реститути от асансьорите аз ги посрещах вежливо и тихичко им обяснявах да изчакат ред при колегата на дивана, демек при Дракулата, който е прибрал компенсаторките на половината население от Добруджа и хората повече не са си видяли книжата. Действаше! Народа отстъпваше заднишком обратно или гледаше да го заобикаля отдалече. Ники видя, че интереса към него спада, поседя още половин-един час, па си дигна чукалата. На това му викаме – чер ПиАр.